Обичам да мразя. Обичам и да обичам. Дори обичам повече да обичам! Но когато мразя, го правя наистина добре..наистина професионално. Все пак животът ме е учил как.
Представи си митичен звяр, който бълва огън буквално от всичките си дупки, от очите му хвърчат смъртоносни искри и с огромните си размери и мощ помита всичко по пътя си. Е, това съм аз когато мразя.
Харесва ми, защото така се чувствам жива. Харесва ми, защото чувствам..нещо. Харесва ми, защото така се оттървавам от паразитите, хранещи се с положителното в съзнанието ми. Замерям невинни жертви с тях и виждам как полепват по лъскавата обвивка, хаотично търсещи път към нечие друго, по възможност още по-лесно манипулируемо съзнание. Моментният изблик на чернилка освобождава малко пространство за чист въздух - новороден, неопетнен и толкова свеж. Сега вече дишам като мастър по тибетско бойно изкуство..толкова дълбоко и ненаситно, че ми става лошо! След няколко минути усещам как пак нямам място за въздух. Нима безспирно трябва да обременявам невинните безименни същества с омраза, за да мога да дишам с пълно гърло? НЕ. А и не искам да се задавям с чистота!
Или по-добре да обвинявам, ненавиждам и ругая "системата", живота, късмета, съдбата..държавата? Държавата особено! Тя поне може да понесе всички зли думи на света и всичката ненавист..и пак да си остане безизразно статична, незасегната, нехаеща.
Има ли друг вариант? Да обичам и да раздавам добрина, може би. Казват, че това ти дарява въздух. Но се питам..останало ли ми е нещо, което не съм дала..останал ли е някой, който не съм обичала..
Замислям се, но не мога да се сетя. Но се досещам кой знае..и продължавам търсенето в Google.."Как да си набавя въздух?"