Сядам на ръба и започвам да си люлея краката в такт със симфонията от звуци, образувана от светът под мен. Опитвам се да завържа диалог с живота си..искам да го питам толкова много неща. В същото време, разбирам пак..и отново, че животът съм Аз..,че всъщност аз държа верните отговори, но понеже съм мазохист, предавам всеки път празен лист и си пиша СЛАБ 2..

Но сега стоя там отсреща, на високото и се взирам в другия свят..по-добрия, от който ме дели невидима, но непробиваема преграда. И все пак виждам всичко.. Усещам го, сякаш го изживявам реално или пък съм го имала в някой минал живот. Полъхът на това призрачно дежа ву ме изпълва с безброй трептения и сътворява загадъчна искра, която разширява зеницата, готова да погълне свръх доза магически светлинки. Но тези, същите светлинки са с друга, по-важна роля, защото всяка една от тях е горящ живот. И всичките тези седемдесет етажа, побрали толкова много от тези животи, пламтящи и блъскащи се в стъклото с надеждата, че някога ще се извисят там, където съм Аз...и просто ще наблюдават с мен.. Ще ми разкажат тайните..и уроците, които са научили. След това ще се върнат там, от където мечтаеха да избягат, но вече по-спокойни и добри, усетили познанието от това, че са били от Другата страна.

Това ще отмине..и то съвсем скоро. И тогава ще сляза долу с ескалатора на действителността и ще продължа да се разхождам, ръка за ръка с живота си по улиците на Манхатън..Лъскавият свят, на който не принадлежа..

Чудесно описани чувства, мисли и емоции! Поздрави!